Почти девет от всеки десет жители на Дубай нямат статута на местни граждани — далеч най-високият дял сред всички големи градове в света. В Обединените арабски емирства, като цяло, около 10 милиона от 11,4 милиона жители са чуждестранни граждани. Мнозина са от Великобритания или Съединените щати, но още повече са гастарбайтери, които вършат обслужващите дейности, от които градът зависи, и обикновено идват от Южна и Югоизточна Азия, и от по-широкия Близък изток. Дори пътно нарушение може да доведе до експулсиране. Гражданството се определя почти изцяло според произхода; умишлено е направено изключително трудно даже за дългосрочни чуждестранни жители или техните деца да станат граждани на Емирствата, дори след десетилетия живот и работа там. Системата е създадена да разчита на мигранти, като същевременно ги държи с временен статут. При това положение е изключително трудно човек да пусне корени, да принадлежи, да се привърже.
Това е град на потоци — организиран около летище, което свързва хиляди маршрути, и свободно търговско пристанище, което канализира глобалните доставки. Това е център, фокусиран върху привличането на хора и техните пари и предоставянето на възможности да се печелят и харчат още повече пари.
Известно време този модел работеше изключително добре. Дубай нарасна от около 917 000 жители през 2000 г. до почти четири милиона днес, като приблизително учетвори населението си за четвърт век — един от най-бързите растежи на който и да е голям град в света. Той се изкачи до равнището на водещите световни финансови центрове, като сега е на около 11-о място в класациите, служейки като главен финансов хъб за Близкия изток, Африка и Южна Азия.
Градът е дом на повече от 81 000 милионери (брой, който се удвои от 2014 до 2024), включително над 200 центимилионери (притежатели на инвестируеми активи на стойност най-малко 100 милиона долара) и 20 милиардери. Само през миналата година се очакваше около 9 800 милионери да се преместят в Емирствата, като донесат приблизително 63 милиарда долара лично богатство — повече от който и да е друг град в света. Днес Дубай се нарежда непосредствено след Ню Йорк и Лондон, и пред утвърдени глобални градове като Токио, Сингапур, Цюрих, Париж, Франкфурт, Лос Анджелис и Чикаго по способността си да привлича глобален висококвалифициран персонал, според данни на LinkedIn, обхващащи повече от един милиард работещи в интелектуалната сфера.
Нищо чудно, че моделът на Дубай намира последователи. Други градове — включително Риад в Саудитска Арабия, Истанбул, Маями или Доха в Катар — се опитват да възприемат някакво подобие на същата основна формула, за да се конкурират за същата прослойка от хора.
Ала тази възпроизводимост означава, че тези градове са заменяеми. Ако един се провали, друг заема мястото му. Елитите могат да се стрелкат между тях, защото ако изпитват истинска привързаност, тя е някъде другаде. Дубай се превърна в място за конференции, панаири на изкуството и събития от типа, които глобално мобилните хора обичат да посещават, но които могат да се преместят и другаде.
Този нов тип град е в остър разрив с миналото. През по-голямата част от човешката история хората са живеели и работили на едно и също място, и градовете са се развивали около този основен факт. Те се променят, възстановяват се след пожари и бедствия, стават по-богати или понякога по-бедни, но черпят устойчивостта си от своята вкорененост — от факта, че хората чувстват, че принадлежат там. Да кажеш "аз съм нюйоркчанин“, или лондончанин, или "аз съм от Питсбърг“, Детройт, Рим или Барселона — това не е просто география. Тук се съдържа дълбок усет за история, привързаност и смисъл, лична идентичност, а не просто трансакция. Тези идентичности са сложни и неравни, но са съществени. Това е един от основните начини, по които хората отговарят на въпросите кои са те и къде са техните корени. Това кара хората да се връщат, да устояват и да възстановяват, независимо от всичко.
Този вид идентичност има дълбоки корени. Дълго преди фабриките или финансовите пазари, хората са пускали корени там, където живеят, и в общностите, които изграждат. Мястото, родството и споделеният начин на живот са били основните елементи на човешката идентичност. Маркс описва как индустриалният капитализъм отчуждава работниците от труда им, един от друг и от усещането им за контрол върху собствената им съдба. Но има и по-дълбока форма на отчуждение, с много по-дълга история, и тя е свързана с идентичността, която извличаме от мястото, от дома, от общността. Този източник на идентичност сега се руши.
Колкото по-мобилни ставаме, преминавайки през граници и от град на град, толкова повече копнеем за идентичността, която някога идваше от вкоренеността в мястото. Тази пукнатина е в основата на голяма част от днешните социални и политически сътресения, подбуждаща гнева, който захранва популистки движения, и трибализма, който разделя обществата. Тя стимулира също търсенето на принадлежност, което се излива в местната политика, онлайн общностите и виртуалните светове. И се проявява в търсенето на квартали и общности, които все още могат да дадат усещане за дом — нещо, което вследствие на пандемията се прояви пределно ясно.
"Файнаншъл Таймс“ писа наскоро, че Дубай ще преживее настоящите сътресения именно защото, дори да има хора, живели там от стотици години, "частицата, която светът вижда, може би е най-близкото нещо на земята до табула раза“. Такова място не поставя изисквания към вашата идентичност или лоялност, отразявайки идеята на урбаниста Джеймс Хауърд Кънстлър за "география на никъдето“. И все пак това може да се окаже неговият фатален недостатък: самото качество, което го прави полезен, го прави в крайна сметка заменим.
Дубай, сякаш роден от пустинята и зависим от репутацията си на лесен и удобен живот, вероятно е твърде голям, за да се провали. Въпреки това лидерите на Емирствата изглежда са осъзнали заплахата за този внимателно изграден имидж. Сега те дори изискват от жителите да не разпространяват снимки или видеа от бомбените поражения, обяснявайки, че не искат да се разкрива местоположението на важни обекти, които са били обект на атака. Правителството предупреди, че тези, които не спазват правилата, може да бъдат арестувани.
Войната е напомняне, че никой град, независимо колко динамичен и бляскав е, не може да си "купи“ изход от стихията на историята и географията. Всяко сериозно сътресение — ураган, пожар, пандемия, война, терористична атака или внезапна промяна в данъчните закони — може да накара мобилните и непривързани съвременници да потърсят друго безопасно убежище. Това е основното противоречие на този нов тип ефимерен метрополис. За мнозина това не е истински дом. Така че, когато играта загрубее, какво би ги задържало там?
Анализ на The New York Times
