Войната на САЩ и Израел срещу Иран отвори дълбока рана не само в Близкия изток, но и в самото сърце на международната политика, пораждайки лавина от етични, икономически и правни въпроси около решението за нанасяне на удари срещу страната.
Още от началото на операция „Епична ярост“ на 28 февруари световните пазари реагираха мигновено – цените на петрола рязко скочиха, а несигурността обхвана икономиките. В същото време трагични инциденти, като удара по училището „Шаджаре Тайебе“ в Минаб – при който, според информации, са загинали предимно деца – предизвикаха остро международно осъждане. Случаят все още се разследва от военните, но вече се превърна в символ на цената на този конфликт.
Най-острият политически спор обаче се върти около самата законност на войната. Операцията „Епична ярост“ беше започната без одобрението на Конгреса – нещо, което според Конституцията е задължително при подобни мащабни военни действия.
Директорът на националното разузнаване Тълси Габард защити решението, заявявайки, че президентът Доналд Тръмп е действал, след като е преценил, че Иран представлява „непосредствена заплаха“. Но това твърдение беше поставено под съмнение от бившия ръководител на отдела за борба с тероризма Джо Кент, който в оставката си открито го оспори.
Самият Тръмп не крие реториката си – той многократно нарича случващото се „война“, като същевременно твърди, че тя може да приключи „много скоро“… или да се проточи. Допълнително напрежение внесе изказването му за „продуктивни“ преговори с Иран – твърдение, което Техеран категорично отрече.
Историческият контекст само задълбочава дебата. САЩ не са обявявали официално война от 8 декември 1941 г., ден след атаката над Пърл Харбър. Оттогава насам Конгресът предпочита да дава т.нар. „Разрешение за употреба на военна сила“ – инструмент, който позволява военни операции без формална декларация за война.
Въпреки това, американската история изобилства от случаи, в които президенти предприемат военни действия без пряко одобрение от законодателната власт – понякога чрез разширително тълкуване на правомощията си, а понякога без ясна правна рамка. Тази тенденция се засилва особено след Втората световна война, когато САЩ се утвърждават като глобална суперсила.
Според професора по военна история Андрю Уист това е част от дългогодишен процес на прехвърляне на власт от Конгреса към президента. „Още от 1946 г. Конгресът постепенно се отказва от тази своя конституционна роля“, казва той, подчертавайки, че създателите на американската държава са били силно предпазливи към концентрацията на военна власт в ръцете на един човек.
През последните десетилетия тази тенденция се проявява и чрез масовото използване на дронове и въздушни удари срещу цели по целия свят – от Нигерия и Ирак до Йемен и Сомалия.
Историята обаче помни и конкретни примери:
- Филипинско-американската война в края на XIX век избухва без официална декларация, след като президентът Уилям Маккинли тълкува договор с Испания като разрешение за военни действия. Конфликтът продължава над три години и оставя след себе си десетки хиляди жертви.
- През 1950 г. Корейската война започва като „полицейска акция“ под егидата на ООН, без Конгресът да даде зелена светлина – ход, който предизвиква остри критики.
- Виетнамската война първоначално получава ограничено одобрение чрез Резолюцията за залива Тонкин, но впоследствие се превръща в символ на неконтролирана ескалация на президентската власт.
- Тайните бомбардировки над Камбоджа, наредени от Ричард Никсън, допълнително разклащат доверието в институциите и водят до приемането на Резолюцията за военните правомощия през 1973 г.
- Следват операции като нахлуването в Гренада (1983), Панама (1989), бомбардировките над Югославия (1999), ударите в Либия (2011) и Йемен – всички те с ограничен или липсващ контрол от Конгреса.
Най-новите действия не правят изключение. В рамките на операция „Midnight Hammer“ администрацията на Тръмп нанася удари по ирански ядрени обекти без одобрение от законодателите. Малко по-късно – на 3 януари – следват внезапни удари във Венецуела, довели до свалянето на президента Николас Мадуро.
Официалното обяснение – „операции за налагане на закона“ срещу „наркотероризъм“ – не успява да заглуши критиките. Конгресът отново поставя въпроса за законността, но опитите за ограничаване на действията са блокирани.
Така, на фона на новата война и старите уроци, въпросът остава отворен: кой всъщност решава кога започва една война – и кой носи отговорността за нейната цена?
