Никола Саркози е една от най-популярните и противоречиви фигури във френската политика през последните десетилетия. От ранните си години той се отличава със силна амбиция и енергичен характер, които го отвеждат от местната политика и кметството в Ньой сюр Сен до най-високия пост във Франция – президент на Републиката, който заема в периода 2007 - 2012 г. Неговото битие е белязано както от бурна политическа кариера, така и от оживен личен живот с три брака и четири деца. Историята му разказват от NOVA.
Саркози се утвърждава като реформатор, медиен лидер и международно признат държавник, но след края на мандата му съдбата му се променя – обвинен е в нелегално финансиране на кампанията му от режима на Муамар Кадафи в Либия. На 21 октомври 2025 г. Саркози влезе в затвора, превръщайки се в първия френски президент, който изтърпява ефективна присъда.
Саркози има интересен семеен произход, който съчетава унгарска аристократична линия от бащина страна и гръцко-еврейски корени - от майчина.
Баща му - Пал Ищван Ерньо Саркози де Наги-Боча, е роден през 1928 г. в Будапеща. Той произхожда от аристократично унгарско семейство, което притежавало земи и малък замък в село Алатян, източно от столицата. След Втората световна война и навлизането на Червената армия в Унгария, семейството губи имотите си, а младият Пал емигрира на Запад. В крайна сметка се установява във Франция, където започва нов живот и впоследствие се жени за майката на бъдещия президент.
Майката на Никола - Андре Жан „Даду“ Мала, е родена през 1925 г. във Франция. Нейният баща е от гръцко-еврейски (сефарадски) произход - от град Солун. Семейство Мала се заселва във Франция през първата половина на XX век и приема католицизма. Така по майчина линия Никола Саркози носи наследството на гръцките сефарадски евреи, които след изселването си от Испания през XV век намират убежище в Османската империя.
Пал Саркози и Андре Мала се срещат във Франция и създават семейство. Въпреки че бракът им се разпада, Никола Саркози остава силно свързан с унгарския си произход — дори посещава родното село на баща си и подчертава, че произхожда от семейство, което е преживяло преследване и е било принудено да започне отначало.
Така фамилията Саркози олицетворява срещата на няколко култури и съдби - унгарска аристокрация, гръцко-еврейско наследство и френска идентичност - съчетание, което несъмнено е повлияло върху личността и политическата кариера на президента.
Никола Саркози е роден на 28 януари 1955 г. в Париж. Израства в заможно, но нестабилно семейство. Той е второто от три деца. След развода на родителите му, когато Никола е едва на пет години, баща му напуска дома им и се установява отново във Франция, но не участва активно във възпитанието на децата си. Майка им отглежда тримата синове сама, с помощта на своя баща - лекар от гръцко-еврейски произход.
Кои са двамата братя на Никола Саркози:
Гийом Саркози – роден през 1951 г., по-големият брат. Той става индустриалец и предприемач, по-късно заема ръководна позиция в голяма френска застрахователна компания.
Франсоа Саркози – роден през 1959 г., по-малкият брат. Завършва медицина и специализира педиатрия, след което става консултант в областта на здравеопазването и фармацевтиката.
След развода с половинката си, майката и тримата ѝ синове се преместват в предградието Ньой сюр Сен – богата, но консервативна част от Париж. Там Никола получава своето образование и започва да проявява интерес към политиката още като ученик. Самият той често е споделял, че детството му не е било леко – чувствал се е „по-беден и по-нисък“ от съучениците си в престижното училище, което според него е изострило неговата амбиция и желание за успех.
По думите на самия Саркози, отсъствието на баща му и трудностите на майка му да отгледа трима сина са изградили у него усещане за дисциплина и упоритост. Той често е казвал, че именно майка му е била неговият „първи морален компас“ и от нея е наследил желязната воля и силния характер.
Младежки години и образование
След средното си образование Никола Саркози се насочва към правото - завършва Правния факултет на Парижкия университет „Нантер“ (Université Paris Nanterre), където специализира в публичното право. В студентските си години се откроява с красноречие и силна амбиция, но не е типичният представител на академичния елит - учи упорито, без да блести с отлични оценки.
Още в университета Саркози проявява интерес към политиката. Той е привлечен от голизма - политическото течение, вдъхновено от идеите на Шарл дьо Гол, и започва да се включва в дейността на Съюза на младежите-голисти (Union des jeunes gaullistes). Това е и първата му стъпка към политическата сцена, където по-късно ще изгради своята кариера.
Първи стъпки в политиката
На 20 години Саркози вече е член на дясната партия Съюз за новата република (Union des Démocrates pour la République - UDR), а малко по-късно се присъединява към RPR (Rassemblement pour la République) - партията на Жак Ширак, която ще бъде неговата политическа платформа в следващите десетилетия.
Благодарение на своята енергия, чар и умението си да убеждава, Никола Саркози бързо печели доверие сред местните партийни структури. През 1977 г., едва на 22 години, той е избран за общински съветник в Ньой сюр Сен, а през 1983 г. става най-младият кмет на Франция за онова време – само на 28 години.
Първи прояви и обществено внимание
Като кмет на Ньой сюр Сен (1983–2002), Саркози успява да превърне богатото парижко предградие в своя политическа крепост. Той изгражда имиджа си на ефективен и активен лидер, винаги близо до хората и медиите. Паралелно завършва престижната École Nationale d’Administration (ENA) - училището, което подготвя голяма част от френския политически елит. Още в този период журналистите започват да го определят като „младия хищник“ на френската десница - амбициозен, остър в изказа си и решен да се издигне на върха.
Личен стил и амбиция
Саркози често подчертава, че ранните му политически години са били белязани от желанието да докаже, че човек с чуждестранен произход и разведени родители може да стигне до върховете на френската власт. Той никога не крие, че чувството за „аутсайдер“ в елитна среда го е тласкало напред.
Навлизане в голямата политика (началото на 90-те)
В края на 80-те години Никола Саркози вече е известен кмет на Ньой сюр Сен и член на партията RPR (Rassemblement pour la République), ръководена от Жак Ширак. Той е остроумен, енергичен и медийно активен - качества, които го отличават в консервативния политически елит. През 1993 г. Саркози става министър по бюджета в правителството на Едуар Баладюр, а едновременно с това е и говорител на правителството.
Този период бележи първия му голям политически пробив. Като министър той защитава политики за фискална дисциплина и намаляване на държавните разходи, което му печели уважението на икономическите среди. Въпреки това, изборът му да подкрепи Баладюр, а не своя дългогодишен ментор Жак Ширак в президентските избори през 1995 г., поставя началото на дългогодишен конфликт между двамата.
Прочети още
Разрив с Ширак и временно отстъпление
След като Жак Ширак печели изборите през 1995 г. и става президент, Саркози изпада в немилост. Той е изолиран от ключовите партийни позиции и временно отстъпва от националната сцена, концентрирайки се върху работата си като кмет на Ньой сюр Сен и депутат в Националното събрание.
Този период обаче го закалява. Вместо да се оттегли, Саркози изгражда собствен мрежов кръг от поддръжници и започва внимателно да изгражда публичния си образ - на човек, който не се страхува да се противопоставя дори на големите фигури в партията.
Към края на 90-те години Саркози отново се връща в центъра на вниманието. Той става генерален секретар на RPR и започва да работи активно за обединението на дясното политическо пространство. С умение и политически инстинкт той се позиционира като бъдещ лидер на следващото поколение голисти - по-модерен, по-динамичен и по-малко обременен от старите партийни конфликти.
Завръщане във властта (2002)
След дългогодишен конфликт с Жак Ширак, Саркози се завръща на политическата сцена благодарение на новия десноцентристки съюз UMP (Union pour un Mouvement Populaire), който обединява различните течения в десницата. Партията е създадена, за да подкрепи президентството на Ширак, но именно Саркози ще ѝ придаде енергия и разпознаваемост.
През 2002 г. той е назначен за министър на вътрешните работи в правителството на Жан-Пиер Рафарен. Това се оказва решаващ момент за политическата му кариера. Като министър, Саркози си изгражда репутация на “суперполицай” - твърд, решителен и безкомпромисен в борбата с престъпността. Той провежда реформи в полицията, настоява за по-строги мерки срещу насилието и нелегалната имиграция и не се страхува да говори директно по теми, които другите политици избягват.
„Министърът на реда“ и първите полемики
Саркози става изключително популярен сред част от обществото, но и дълбоко поляризираща фигура. Неговите изказвания срещу „бандите“ и „хулиганите“ от предградията предизвикват както одобрение, така и остри критики, особено от страна на левицата.
По време на безредиците в парижките предградия през 2005 г., когато млади хора от имигрантски произход излизат на улиците, Саркози заявява, че ще „изчисти улиците с водни оръдия“ и нарича участниците „отрепки“. Макар изказването му да предизвиква буря, то утвърждава образа му на човек, който не се страхува да бъде твърд.
Пътят към върха
През 2004 г. Саркози е избран за председател на UMP, превръщайки се в най-влиятелната фигура в партията и основен конкурент на тогавашния премиер Доминик дьо Вилпен, приближен на Ширак. Между двамата се разгаря открито съперничество, което бележи последните години на управлението на Ширак.
През 2005 г. Саркози напуска Министерството на вътрешните работи, за да се концентрира върху кампанията си за президентските избори, но по-късно отново е върнат на поста, тъй като Ширак не може да пренебрегне влиянието му в партията и популярността му сред избирателите.
Прочети още
Президентската кампания (2007)
Кампанията на Саркози за президент на Франция през 2007 г. е изградена около теми като ред, труд, сигурност и национална идентичност. Той представя себе си като кандидат на „реалистичната десница“ – човек, който не се страхува от непопулярни решения и който иска да промени Франция, парализирана от бюрокрация и социални конфликти.
На 6 май 2007 г. Никола Саркози побеждава социалистическата кандидатка Сеголен Роаял с около 53% от гласовете и става 23-ият президент на Франция.
Начало на президентството
След избирането си Саркози обещава „да събуди Франция“ и да модернизира държавата. Неговият стил на управление - енергичен и често емоционален - предизвиква възторг у едни и раздразнение у други. Така започва петгодишен мандат, белязан от амбициозни реформи, международна активност и лични драми, които ще го превърнат в една от най-обсъжданите фигури в Европа.
„Президентът на промяната“ (2007)
Новият президент веднага се заема с амбициозен план за икономическа и социална реформа. Той създава правителство с необичаен състав: включва десни, центристк и дори леви фигури (например Бернар Кушнер – социалист, станал външен министър). Това е опит да покаже, че управлява над партийните граници – стратегия, наречена „отваряне“.
Икономическа политика: реформатор, но и противоречив лидер
Саркози се заема да раздвижи френската икономика, насърчавайки повече работа и по-малко данъци – лозунгът му е „Travailler plus pour gagner plus“ („Работи повече, за да печелиш повече“). Той се опитва да: облекчи данъците върху извънредния труд, намали тежестта върху богатите, улесни предприемачеството.
Тези реформи му печелят подкрепата на бизнеса, но и критики, че обслужва „богатата Франция“. След 2008 г., когато избухва световната финансова криза, Саркози е принуден да изостави част от либералната си реторика и да предприеме по-държавнически мерки — национализира банки, за да спаси икономиката, и настоява за по-силна координация между страните от ЕС.
Международна сцена: активен и видим лидер
На международната арена Саркози се превръща в един от най-активните европейски лидери.
През 2008 г., по време на войната в Грузия, той посредничи между Русия и Грузия като ротационен председател на ЕС, успявайки да договори примирие.
Участва активно и в международната реакция срещу финансовата криза, като заедно с Ангела Меркел настоява за по-строг контрол върху световните пазари.
През 2011 г. Франция участва във военната операция срещу режима на Муамар Кадафи в Либия, което му носи както похвали (за бързата реакция срещу диктатурата), така и критики (за хаоса, който последва).
Саркози се опитва да върне Франция в сърцето на НАТО, от която де Гол бе оттеглил военните структури през 1966 г. – и го постига през 2009 г. Това е символичен жест на сближаване със САЩ.
Социално напрежение и спад на популярността (2010–2012)
След първоначалния ентусиазъм идват трудните години. Опитът на Саркози да повиши пенсионната възраст от 60 на 62 години води до масови протести и стачки през 2010 г.
Освен това стилът му – често арогантен и конфронтационен – отблъсква част от обществото.
Същевременно във Франция се засилват дебатите за националната идентичност и имиграцията. Някои от изказванията му, свързани с ромите и мюсюлманските общности, пораждат обвинения в популизъм и дори ксенофобия.
Към края на мандата му икономическите резултати са слаби, а безработицата расте. Популярността му рязко спада.
