Петър Антонов
София. 22:30 часа. Централна жп гара. Обикновена делнична вечер, в която се налага да пътувам с нощен влак към родния град. Причината да направя този нечовешки избор е, че изпуснах всякакъв друг вид транспорт, защото бях на работа, но пък си обичам работата и това не ми пречи. Е, ето сега ще почивам четири дни и се прибирам във Видин.
Началото е традиционно - билет от касите. Очевидно късно вечер остават само две работещи, пред тях традиционно се вият опашки, а касиерките отвътре, сякаш затворени в аквариум след грандиозния ремонт на гарата, традиционно те посрещат с отношение и поглед, като че ли ти казват: „И ти ли, бе?!"
Купих си билета с едва ли не чувство за вина, че съм се появил толкова късно пред „нейно величество касиерката". Отивам към заветния коловоз 6-и запад, където е композиран влакът ми. Качвам се на ескалатора и показвайки се на перона, едва доловимо в далечината виждам нещо мръсно, ръждиво и приличащо не на влак, а на музеен експонат отпреди векове. Така изглежда влакът за Видин, който - да вметна, е международният влак за Будапеща, но все още известен като „мазния влак". Е, съответно в ума ми минава пак онази мисъл: „Яснооо... пак ще ходя пеша до Своге." Влакът отново е в края на перона. Много пъти съм се чудил дали хората над 70 изобщо стигат до него, но това е друга тема.
Качвам се в последния вагон. Най-удобен след ходене почти километър със сак в едната ръка и чанта с лаптоп и техника в другата. Вътре моментално ме блъска атмосфера като от сауна, но с традиционния аромат на БДЖ. Мрак, жега и почти не е останал кислород. Пет минути в тази обстановка и човек може да колабира. Отварям всички прозорци на вагона, а отвън влиза звук от отдавна забравена ретро чалга, но акапела. Някой пее... или поне се опитва, но упорито. Така три перона на гарата получават озвучение.
И така... Сядам на мястото до прозореца след стабилно проветрение, вадя слушалките и изчаквам определения по разписание 23 часа, за да замина за Видин. Не след дълго гласът на гарата надвиква музиката в ухото ми и чувам „Международният влак за Мездра, Бойчиновци, Брусарци, Видин и Будапеща ще замине с 5 минути закъснение!" А от вагона глас отговаря: „Добре, че не е с 5 часа!"
23:07 ч. - влакът тръгна! Мимолетна радост и успокоение, че все пак ще се прибера до Видин. Накратко ще ви кажа, че спирахме на още три следващи гари, където изчаквахме между 5 и 10 минути, но който пътува често с БДЖ, знае за какво говоря. Пътя до Мездра почти го проспах, но на престоя в железничарското градче пуших една цигара до влака и се разсъних. Да поясня, че там преместват машината и има около 20 минути престой. От Мездра до Видин, т.е. следващите 3 часа от нощното пътуване не спах, а гледах... и то какво ли не!
Пътувам често с влак, но през деня. Този път минах същия маршрут, но в тъмната част на денонощието и всичко изглеждаше, сякаш пътуваш към Ада и не само защото е нощ.
Веднага след Враца се позиционирах на прозореца и започнах „детективско" наблюдение. Излизайки от града под Вола, влакчето ни попадна в тунел на мрака. Почти никъде нямаше светлинка, камо ли светла част. Установих, че нощно време Северозападът е сякаш декор за филм на ужасите. Сградите на гарите, повечето от тях полуразрушени, са мрачни, тъмни, с падащи мазилки, изтрити букви на имената, обрасли с всевъзможна растителност. Тук-там една едва светеща крушка, вероятно от 50 вата, дава светлинен сигнал, че има живот тук. От сградата, сякаш от скривалище, излиза „началник-гара", за да посрещне и изпрати влака, и отново влиза в полусветлата стаичка.
Има и гари, където никой не излиза. Една от тях е гара Макреш. Намираща се в дълбокия Северозапад, само на 35 километра от Видин, гарата прилича на селска вила. Там отдавна никой не слиза и никой не се качва. Влаковете спират като сираци пред паметна плоча на родителите си, за да отдадат едва ли не почит с минута престой в памет на някогашната красива, бодра и жива гара. Сега, посред нощ, само една бяла лампа виси над табелата, склонила крушка в знак на умиление.
Приближавайки Видин, установявам, че железният път на мотрисата ни е сякаш пътека към гробищницата на БДЖ. Свирещия началник, вдигащ зелената палка за пускане на влака, го няма и на гара Жеглица, не се показа и на гара Синаговци-Гурково, не излезе и на гара Слана бара. На тези места едва видях полусрутените сгради, които нямаха прозорци вече, камо ли стъкла, а на последната церемониално на вратата имаше израснало дърво, сякаш увековечило началника на пост.
Ясно е, че тези трагични картини не са от сега. Години вече е така. Но през нощта те изглеждат зловещо, но и носталгично. Карат пътника от влака да се замисли не само за живота преди, но и за живота сега.
Несъмнено много неща има да свърши БДЖ, преди да стигне до гарите Макреш, Жеглица, Слана бара... и още много знайни и незнайни вече подобни гари в тази малка, но красива родина. Тук възниква и въпросът има ли смисъл да се реставрират? Има ли кой да се качи от тях или да слезе по тези места? И така - отваряме една нова тема за нас, българите, питаме се къде сме, защо избягахме, защо останахме...?
Извода го оставям на вас! А аз слизам на видинската гара, защото е вече 4:20 ч. сутринта. Пристигнахме по разписание. Прибирам се у дома. Умислен. До следващата среща с призрачните гари...
